 |
| снимка- интернет |
Зимата на 2012 се оказа мъглива и гадна. Последната седмица на ноември бе ужасно студена. Обикновено имаше киша, която мокреше краката на нещастните затворници, решили да останат навън за повече от три часа. Но когато се явеше вятър, ставаше още по-тъжно. Той безцеремонно късаше уши и носове ненамерили скривалище в шал или шапка.
Затворът като никога изглеждаше величествен и уютен, обгърнат в бялата, снежна прегръдка.
В килия номер 321 цареше тягостна атмосфера. Денят бе дълъг, а нощта очаквана. Затворник номер 1 се бе разположила на кревата си. Гледаше задълбочено монитора на лаптопа и мислеше усилено. При всяка породила се мисъл избиваха капчици пот, които се сливаха във вада точно под очите й. Това създаваше грешно впечатление в затворник номер 2. Тя мислеше, че затворник номер 1 плаче. Нещо като състрадание се прокрадна в закоравялото й от смяна на съкилийници сърце. Но затворник номер 1 не подозираше какви чувства будеше потта в съкилийничката й. Тя бавно предъвкваше парче сух хляб, който бе свила от работа. Не че бе откраднала. Не. Тази дума не присъстваше в и без това бедния й речник. Малко кетчуп омаза брадичката й. Това не я притесни. Разсеяно размаза соса по лицето си, докато гледаше съсредоточено в екрана и поредната мисъл се мъчеше да дойде на бял свят. Капка пот. Усещайки съвсем леко нещо мазно по ръката си, без да отделя поглед от монитора, затворник номер 1 потри ръце сякаш размазваше крем за хидратиране. Слустта попи почти веднага. Затворник номер 2 се разтресе от погнуса. Стаята се олюля замаяна от внезапния изблик на емоция. Точно тогава телефонът иззвъня.Последва кратка пауза в която затворник номер 1 се досети, че това е нейният телефон. При звука една мисъл абортира. Тя вдигна слушалката. Разговорът продължи дълго. Затворник номер 2 потропваше нервно по масата и гледаше злобно касичката на нея.Чакаше да се свърши говорът. Вторият час започна, когато затворник номер 2 не издържа. Обръщайки се в каданс към съседното легло, процеди през зъби: "Ще можем ли да си поговорим... скоро". Допълнението определено не бе излишно в този случай. Затворник номер 1 бавно остави елджито на родопското одеало и обърна поглед нагоре. Гледаха се дълго. Накрая затворник номер 2 изрече думите, които я задушаваха: "Ще трябва да се разберем с добро... или с лошо" като взе в едната си ръка метлата, а в другата- лопатата. Затворник номер 1 не отделяше поглед от затворник номер 2. Бавно, много бавно, се вдигна от раздрания дюшек и застана на половин метър разстояние от съкилийничката си. Минутите, объркани от неочаквания обрат, течаха плахо между двете опонентки. Ръцете на затворник номер 1 бяха отпуснати около тялото. Погледът бе твърд и решителен. Пръстите на лявата й ръка леко се размърдаха, като излезли от уестърнска продукция. Затворник номер 2 забеляза маневрата, но късно. Твърде късно. С обигран жест затворник номер 1 си събу маратонката. Оръжието бе мигновенно и ужасяващо. Мухите в стаята се мобилизираха и започнаха своята последна борба за живот. Затворник номер 2 плачеше. Но не от безсилие, не. Нито дори от състрадание. Сълзите й се стичаха по червените бузи, предизвикани от лютивият аромат, бълващ на талази от маратонката на затворник номер 1.Терористката се засмя зловещо след коварната маневра. Задушаващото тръшване свърши работа. Затворник номер 2 вече падаше. С последни сили протегна ръка към прозореца. Едва докосна дръжката му, когато тъмнината я обгърна напълно и безчувственото й тяло се строполи на избелелия балатум....
Ана-Кристин
фейсбук страничка
Няма коментари:
Публикуване на коментар